ПОГАНОВСКИ МАНАСТИР
Наскоро си направихме с моето семейство пътуване до Погановския манастир в Западните покрайнини и останахме приятно изненадани от видяното. Наистина си заслужава човек да отскочи за половин или един ден и да види един близък, но същевременно далечен свят, намиращ се само на тридесетина километра отвъд сегашната българо-сръбска граница.
Както повечето българи и аз често минавам през Сърбия, но при крайна точка доста на запад след нея, и просто не съм се замислял колко интересни места и преживявания може да има човек съвсем близо до София. И един ден, докато вкъщи изброявахме възможните варианти за еднодневна екскурзия, решихме, че няма смисъл „точно днес” отново да посетим добре познатите за нас Копривщица, Черепишки манастир, манастир „Седемте престола”, Щъркелово гнездо или Боровец, Земенски манастир, Батак или Цигов чарк, Ловеч или Гложенски манастир, Благоевград, Мелник и Роженски манастир.
Стана дума, че имам доста приятели в Западните покрайнини и сме си говорили за това, че има доста хубави места там, които странно защо ние българите, въпреки широко раздухваната тъга по несправедливо загубените краища от нашата Родина, не посещаваме. Сетих се и какво изпитах една година, когато на Възкресение Христово бях на службата във Вселенската патриаршия в Цариград (Истанбул). И въпреки че „Вселенска патриаршия” е доста амбициозно наименование на гръцката черква „Св. Георги”, която е доста по-забутана и невзрачна от наблизо намиращия се български храм „Св. Стефан”, на службата имаше над 400 гърци, дошли от страната си с чувство на гордост, че са потомци на великата Източна римска империя (Византия). Защо ли, казах си, гърците, каквито в днешен Истанбул почти не живеят, ходят масово на служби в техните църква там, а ние доста сме поизоставили Западните покрайнини, където въпреки превратностите на динамичната балканска история, живеят хора, огромното мнозинство на които и до днес се самоопределят като българи?
Няколко кадъра от всемогъщия интернет и вече тръгвахме. Единственото необходимо, което трябва да имате, за да отидете там, е зелена карта за автомобила, както и международни паспорти (не само лични карти!) на всички пътуващи. Повечето хора не вадят паспорт на децата си, но ние с дъщеря ни пътувахме извън страната още докато беше на около годинка и тя има такъв с доста дълга валидност.
Пътят до границата е много добър, ако се изключат лунните пейзажи около кръстовището на Околовръстното с бул. „Европа” (караулката срещу люлинския „Мосю Бриколаж”), които човек ако не познава, спокойно може да завърши пътуването си още тук. Разстоянието до границата (Калотина) е около 45 км. На самата граница леките автомобили преминават веднага, буквално за минута-две, което ме кара с истински потрес да си спомням многочасовите престои по различни граници (но най-вече по тази) преди години. Смяна на 50 евро (25 от които по-късно се оказа, че ще си върна!) в чейндж-бюрото на сръбска територия и вече пътуваме към нашата цел. До отклонението за манастира (табела за с. Суково, която се намира след голям метален син мост над р. Ерма) има петнадесетина километра, а след като се завие наляво – още толкова по хубав за родните ни разбирания асфалтов път. През цялото време се пътува покрай реката и е доста красиво и живописно. Кара се само направо без никакви отклонения и се стига до манастира. За цялото това пътуване из сръбска територия не се дължат никакви пари нито под форма на винетки, нито от плащания по „путарини”. Това чака само пътуващите след Ниш в посока Белград.
Първият поглед на околността разкрива буйната река и едни величествени скали, досущ като тези около Черепишкия манастир и Врачанския балкан – бели и сиви, с много пещери в тях. По един доста паянтов клатещ се мост, който предизвиква различни настроения у минаващите по него, стигаме до портата на Погановския манастир. Никакви външни признаци на живот.
Но влизайки вътре, нещата се променят сериозно. Един монах, оказва се игуменът, със слушалки в ушите слуша радио Ниш и ни посреща любезно. Друг (оказва се, че в този доста малък манастир има двама постоянно живеещи монаси) веднага тича по дървените стълби надолу, за да ни отключи вратите на храма. Други трима хора яко работят нещо под един навес.
Решаваме, че първо ще влезем в храма и след това ще „разучим” работниците и тяхната дейност. Храмът „Св. Йоан Богослов”, както се казва и манастирът, е малък по размери, на две нива, но е много красив. Има невероятно добре запазени стенописи („без реставрация”, казва ни единият монах), които изпълняват основното си предназначение – да те накарат да се чувстваш нищожна част от нещо божествено и величествено, каквато е Вселената. И същевременно да те накарат да се чувстваш доста ограничен и смешен в светските си и забързани делнични грижи. Да се самосъжалиш дори заради това.
Свещи вътре в храма не се палят, а отвън. Под широк навес с колони има място за поставянето им.
Кратка молитва, палене на свещи, купуване на малка иконка, след което поговорихме с монасите. Не идвали много хора, но в днешно време „е нормално”, казаха ни. Но за сметка на това винаги, когато хората от околните села идвали, или носели по нещо, или помагали с каквото могат.
Дъщеря ми Елена, естествено, веднага надуши манастирските котараци, които бяха приятно изненадани от вниманието към тях. След нашия поглед към тримата работещи, стана ясно, че те „изливат” свещи. Огромни калъпи от материал, форми за изливане и нещо, подобно на стан с много конци. И въпреки че самата „манифактура” откъм техническата страна е поне на стотина години, резултатите са доста добри. Веднага на ум се запитах коя ли българска митрополия ще разреши на манастири или църкви да си правят сами свещите? И си отговорих – никоя. Защото огромният процент печалба от тях трябва „канонично” да влиза в митрополията за нейната собствена издръжка, а после, ако тя самата благоволи да го счете за необходимо, ще върне малка част от парите за поддръжка и издръжка на храма или манастира. Разбрахме, че и в наблизо намиращия се друг манастир също си правят свещите сами. И се зачудихме дали е случайно, че в Сърбия има десетки пъти повече свещеници и монаси от България, при положение, че броят на манастирите и храмовете им е по-малък от тези в нашата страна? И отговора можете да си дадете сами, защото не вярвам сръбският народ да е много по-християнски фанатичен от българския.
След кратък разговор с работниците и отговаряне на техния интерес за цените и заплатите в България, откакто сме членове на Европейския съюз, установихме, че нашите сметки за ток, мобилни телефони и вода са двойни на сръбските, а средната ни заплата е много близка по размер. Пореден повод за оптимизъм.
Намиращото се точно над манастира ресторантче с детски кът и хубав паркинг пред него не работеха. „Работи, когато е хубаво времето”, ни осветлиха за работното време на обекта. Понеже вече беше време за обяд, тръгнахме обратно и спряхме в центъра на гр. Цариброд (все още носещ официално ужасното име Димитровград). Разходка по главната улица и по магазините ми показа, че литър (не 700 мл) прилична сръбска ракия (предимно сливова, но има и гроздова) се продава за 7 лв., а бутилка вино средно качество – за 3 лв.
Седнахме в ресторанта на единствения хотел на главната улица – близо до жп гарата, за да обядваме. Бяхме единствени клиенти, обслужването беше на високо ниво, а сметката за пет човека (три малки – 30 мл ракии, три бири, по една доста голяма порция плескавица, вешалица и „кевапчи” – много на брой мънички кебапченца, една салата, две туршии, три порции пържени картофи, две коли и соди, две палачинки с шоколад, хляб и със сигурност имаше още нещо, което пропускам) излезе малко над 18 евро. Според мен – доста ниска, но това е поредното ми приятно учудване за цените в Сърбия. Тръгнахме си обратно и пътуването пак беше съвсем нормално – хубав път и бързо преминаване през границата. И – добре дошъл, ужас! Малко след „Метро” ни хваща задръстването. А до споменатите вече лунни пейзажи има 2-3 километра.
В крайна сметка пътуването в двете посоки е около два часа и половина, което си е нищо за хора, които са свикнали с трафика в София. Изживяването си заслужава, затова след няколко дни отидохме в Ниш, а скоро, ако всичко е наред, бихме се разходили и до Пирот. Това, по моето мнение, са малко популярни, но приятни места, където евтино и безпрепятствено можеш да си изкараш добре за половин или един ден.