УБИЙСТВОТО НА ЕДИН ЧОВЕК
Вчера в центъра на София, на едно място, на което аз, както и хиляди софиянци минаваме по няколко пъти на ден, беше убит един млад българин – Боби Цанков. Един бъдещ баща на 30 години. Противно на очакванията, няма да коментирам поредното прибиране „на топло” за няколко дни на водещи лица от престъпния свят от страна на МВР. Няма да коментирам и действията на други звена с компетенции по случая като прокуратурата, тъй като ще го направя едва след като се види какво ще излезе на практика като резултат от цялата тази пушилка.
Потресе ме обаче нещо друго, което не мога да подмина. Нещата, които се изговориха за починалия. Коментарите за него бяха в различните медии приблизително следните : „завлече много хора, сигурно сега мнозина се радват”, „мръсник, без приятели, при него имаше единствено интереси”, „дружка на почти всички мафиоти”, „измисляше си какво ли не и надценяваше себе си”, „хомосексуалист, за който дори и майка му не знаеше” и т.н.
Тези коментари говорят за едно тотално болно общество и едни болни негови граждани. Защото (не бива да й се сърдим за това) журналистиката вече се превърна в това, което средният българин иска да чуе и прочете в медиите („огледало на обществените очаквания, а не на действителността”). А средният българин наистина иска да чуе това – за престъпници, дрога, корумпирани, проститутки, откраднати пари, хомосексуалисти, обществени Батмани, наркомани, за вибраторите, които се вкарват от фирмата на известен журналист, за зодиите, и за това дали Махмуд (примерно) ще целуне Гюлфие (примерно) в 2336-и или, не дай си Боже, чак в 2337-и епизод от филма „Сладострастие и сълзи” (примерно).
В днешното българско общество не се говори за Доброто, за Бог, за образованието, самоусъвършенстването и за това колко българи владеят добре поне един чужд език (едва 29%) или колко е процента на електронните плащания спрямо общия брой такъв (3% у нас при 87% в Исландия и по 82% във Великобритания и Норвегия). Няма да чуете (почти) нищо за това какво става в голямата част от българските „хосписи” и на какво издевателство в последните си дни са подложени хиляди почтени и достойни българи, не се говори за хилядите психически болни хора, които са „изписани” по домовете си и са заплаха и за себе си, и за обществото.
Тези теми не са важни.
Важно е вместо да кажем „Бог да прости” един недочакал дедето си български баща, да го оплюем и обругаем на воля. Няма да споменавам какво казва по този въпрос църковния канон, защото мнозина медийни дърдорковци би трябвало още днес да отидат на изповед в църква, но дори и народът е измислил простичка поговорка „За умрелия – или добро, или нищо”.
Нито познавам покойния, нито съм наясно с обкръжението и с делата му. Но това, което се случва в тези по-малко от 24 часа, след като той вече не е между живите не е християнско, не е дори човешко. Но това едва ли ще събуди притеснение, най-много да отвори поредната порция злоба и агресия срещу някого. А това наистина води до болестно състояние. Може би вече необратимо…